Облаци
Лежа върху избуялата трева, слушам щурците. Лятото отминава. А през главата ми минават мисли точно като онези облаци горе, над мен. Накъсани, ту светли и пухкави ту по-тъмни и тъжни. Колкото и страници да са написани върху любовта и омразата, ние - човеците от 21-ви век отново и отново ще разбираме колко сме невежи. Дори и писачите, които даваме високо-компетентни мнения, винаги ще бъдем в абсурдната ситуация, да вършим всичко на пук на съветите си. Хрумва ми ”Да запазим любовта!” Ама от какво? От другия или от себе си? А може би някой навън дебне зад някой ъгъл с чук в ръка и причаква, точно твоята любов. Глупости! Какви ги дрънкам?! В момента, в който седнете да четете някоя евтина много тиражка с дълбокомислени съвети, как да запазите любовта си, помислете, че вече сте я загубили. Вие трябва да спасявате брака си, връзката си? Не, не ви съветвам нищо. Просто размишлявам. Ако обичаш някого и той е решил да си тръгне нима от любов ще го заключиш. Затваряш екзотичната птичка в клетка и се питаш защо тя линее. Никога не те е интересувало, дали можеш да се грижиш за нея и може би тя за теб А сега я виждаш, че се бие в решетката и наранява красивите си крила. Чуруликането и се е превърнало в грозен писък. Какво ми става?! Аз съм технократ, а пиша като поет… Искаш личностна реализация? Финансова осигуреност и какво ли не, а забравяш, че животът е толкова кратък, че недостига да направиш щастлив дори един единствен човек. И сме тръгнали да воюваме... за любовта си. Не можем да приемем, че ако сме способни да разберем себе си, ще разберем и какво е да обичаш. И че ако обичаш и си обичан, човека до теб няма да отхвърли шепите с туптящо в тях сърце.